За МГ-то

…Изписал си почти цялата дъска, но проклетата задача, изглежда, няма край… числа и знаци, знаци и числа!... Колко е корен квадратен от 11664???... Модулът на 108… първи случай… Да дели се на три… Всичко се завърта пред очите ти, числата се местят по стените, някои, както виждаш, много бързат, обаче нулата е последна… Ето че и тя стига вратата, наистина ще я докосне…

Някои шумно отваря!

-Свободни столове? - пита заинтересован глас. Това ме стресва. Сядаш в леглото си.

Среднощ е, Спомените от съня те връхлитат едновременно с главоболието и се нуждаеш от сигурно потвърждение, че си си вкъщи, а не в 15-и кабинет. След секунда нощната лампа докосва с меката си светлина учебника и деветте сборника на шкафчето до леглото ти. Само който не е учил в МГ, не е пробвал номера с теоремите под възглавницата преди контролно (от опит глава не боли!). Но от подобни сънища - определено да. Всъщност… задачата не беше трудна. Светкавично се измъкваш от завивките, разписваш бързо решението върху светещия абажур - само три случая - направо мечта! Сега, заради черния маркер, по стените се отразяват сенките на числата и знаци, знаци и числа… кой дръпна щепсела на лампата?

Часовникът иззвънява злобно и след по-малко от час си на втория чин до стената. Едно, две, три задачи… Искаш да се събудиш, но как да стане като си буден?!

***

Наречи го reallity show. А за някои е просто една червена сграда. Недостижимото, кошмарът-мечта… твоето училище. Не Математическата, а Магическата гимназия, защото в период от пет години се преобразяваш по невероятен начин, трудно е сам да се познаеш. Ако ти не си част от този природен феномен, е невъзможно да му дадеш оценка. Просто МГ не трябва да бъде видяно, а преживяно. Тогава вече имаш право на мнение, макар и не безпристрастно. Защото, неизвестно как, още в самото начало на запознанството ви между теб и него се разтяга невидима нишка. Достатъчно фина, за да не забелязваш присъствието и, но достатъчно здрава, за да ви държи здраво, за да ви държи постоянно един до друг, дори в моменти, когато мечтаеш да си далеч. Да я наречем амбиция. Или отговорност. А защо не е любов (правилата са приблизително същите).

Не е трудно да се възхитиш на МГ, обаче въпросът е да го обичаш, не защото ти предлага върховете, а въпреки това. Защото перфектното изисква подобно, а задълженията са скучни. Ти самият не подозираш какво получаваш тук, но има време за всичко. Сега просто трябва да сте заедно и да осъзнавате отговорността си един към друг. Да отдавате максимум, очаквайки максимум. Да се радвате заедно на успехите и да споделяте пораженията. Но преди всичко да се гордеете един с друг. Почти като в любовта.

А любовта, както е казал поетът, "нито е красива приказка, нито е адски огън".

Тя си е просто любов. В случая споделена.

Таня Пеева -ІХ в клас


Моето училище

Моя страна, моя България, моя любов, моя България. Така пее певецът в една песен. Дали всеки от нас може да каже: “И аз мисля така!” Може би не. Но за всеки истински българин няма по свято нещо от Родината. А тя започва от родния дом, от родното място, от първия буквар и първия учител. Започва от първата мечта, от първата самостоятелна стъпка в живота, от първия избор. За мен този първи избор е МГ “Константин Величков”. Това е училището на мечтите ми. Училище... Просто едно съществително...

Замислял ли се е някой над простичкото съществително “училище”? В него има важен зов – “учи”!, има една увереност и една надежда – “ще бъде”! А когато към “училище” ще прибавим и така топлото местоимение “моето”, словосъчетанието “моето училище” говори за нещо скъпо, близко. “Мое” човек казва за нещо, (скъпо, близко), което наистина чувства като свое. Моето училище, моята мечта, при това осъществена! С голямо желание и страх прекрачих прага на МГ “Константин Величков”. Толкова бях слушала за нея! Завършилите с гордост казваха: “Аз съм възпитаник на МГ”. Защото това е истинска ковачница на достойни хора, на силни характери, знаещи и вечно търсещи личности. Дали има университет и друго висше учебно заведение в България, където да няма възпитаник на МГ “Константин Величков” – град Пазарджик? Сигурно няма. Едно училище, което 30 години гради своя история, прокарва свой път по стръмнините на науката. Упорито, внимателно и целенасочено, учителите от МГ напътстват своите ученици и може би тайничко мечтаят за най-голямата награда – за простичкото “Благодаря, учителю!” Защото те са тук не за материални награди, а за удовлетворението, че са дали частица от себе си на всеки свой ученик. Незабравим и може би недооценен остава техния труд, но това не им пречи да вървят напред. Висококвалифицирани преподаватели, модерна учебно-техническа база, въвеждане на модерни образователни технологии, вещо училищно ръководство – това е тайната на успеха на МГ “Константин Величков”. И все пак, пропускам нещо важно. Ако ни нямаше нас, учениците дошли в това училище с амбиции и желание? Ако не беше нашето старание и упорит труд? Ние също сме едно звено от веригата. Заедно с учителите градим авторитета и общественото признание на нашето училище, за да може да го нарече с гордост “мое”. 

Стоянка Петрова


За вечното послание, което носи делото на

Народните Будители

/есе/

Пфу, четвъртък е. Следва още един изморителен ден в училище. Как ще издържа това мъчение? Ха , но чакай малко... Утре е денят на Народните Будители. Ах, обичам ги тези будители - избавиха ни от османското иго, а сега и от училищно!

Така българското дете ще отдаде почит на славните ни сънародници. По подобен начин ще реагират и голяма част от по-възрастните хора, с разликата, че може би няма да е толкова явно и некрасиво. Дали това е неприятно, смешно или прекалено жалко, няма голямо значение. Все пак това е реалността... а пък е и донякъде разбираемо - не е възможно вечно да възхваляваме с един и същ ентусиазъм нещо, случило се преди сто и петдесет години макар и да било толкова жизненоважно за съдбата на България. Животът си тече с не по-маловажни проблеми, които не чакат възхвала за миналото, а преценка на бъдещето и дела в настоящето. За това празниците като първи ноември остават формалност, отбелязана с червено число на нашия календар. И все пак не трябва ли поне с един венец да окичим безсмъртните образи на тези герои? Да, наистина този акт не би ни коствал много. Но дали това е, което биха искали от нас духовните дейци? Дали, гледайки ни от небесата, се радват на училищните фанфари и цветята, грижливо събрани в тяхна чест? Едва ли! Това е сякаш да подариш на приятеля си нещо толкова обикновено, че с опита си да "отбиеш номера" просто да го нараниш. Тоест цветето в краката на желязната статуя е болка в сравнение с това, което наистина бихме могли да направим за и в името на народните будители. А именно тяхното велико дело да ни поведе към промяната. Да тръгнем по безкрайният път и да вървим докато дойде време да научим на това децата си, а те - техните. Факта, че сега не сме под османско иго не означава, че няма срещу какво да се борим. Напротив - света е изграден, така че никога не бихме могли да се домогнем до съвършенството. И все пак невероятна облага ни носи добрия опит.

Много по-важно от отдаването на почит, е да вникнем дълбоко в смисъла на "Пробуждането" като едно вечно послание. Послание, което не бих могъл да изкажа с едно изречение, колкото и пъстро и мъдро да е то.

Всеки един човек би могъл да направи паралел между своите житейски проблеми и делото на Паисий и Софроний, и Неофит, и Зограф...

Това, което тези хора са направили за България не би успяло да научи моите съученици, че боят не оправя проблемите, а само ги задълбочава, но би могло да затегне, че пътят към победата минава през словото, пробуждането на духа и единството и чак тогава през борбата, която е просто един образ на непокорния човешки дух. Словото често е много по-силно от насилието, а и определено има по-траен ефект. Към сила прибягват единствено тези, които не могат да се справят с могъществото и необуздаността на словото.

Отчаяният български бизнесмен, пък би могъл да разбере, че щом не може да постигне целите си с труд, то ще успее, единствено и само, с много труд, както направили българските търговци и занаятчии... Упоритостта им ги издигала високо над турските бръснари и кафеджии. Славата им достигнала до султана, който разчитал на тях за да облече и обуе армиите си. А влиянието им спомогнало да се опълчат срещу гръцките владици и да поведат народа ни в борбата за независима църква.

Невръстният ученик едва ли разбира защо трябва да пише, чете и смята, но това, определено, е така, защото той не е бил каран, от малък, да работи, за да може да се нахрани в края на деня. Днешното ежедневие е далеч по-ангажиращо, докато трудностите по време на турското робство учели народа на трудолюбие и единство. Така те рязко разграничавали доброто от злото и правилното от неправилното. А това непременно водело до изграждането на едно сплотено общество, което се радвало на любовта и приятелството - нещо, което трудно можем да кажем за настоящето. Едва ли някой от нас се е радвал на нещо подобно:

"Мисля, че хората в Европа имат непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци... Останах обаче очуден, като научих, че едва ли има българско село без училище. Образованието, което се дава в тези училища е безплатно и еднакво за всички - и бедни, и богати. Едва ли има българско дете, което не може да чете или да пише... Знаят ли тези факти хората, които наричат българите диваци."

Американски журналист

Следователно причината, поради която всеки българин трябва да бъде запознат с делото на нашите сънародници, далеч не е нуждата от възхвала на миналото ни. Все пак ние живеем в настоящето и аз не бих могъл да се изхранвам с труда на праотците си, нали! Не, ние трябва да познаваме онези славни времена за да черпим знания за човешката същност, за достигането до щастието и свободата на душата. Изобщо за всички неща, които ще ни карат да се събуждаме с мисълта : "Каква прекрасна утрин! Живот - обичам те!".

А, може би пък ще успея да изразя смисъла на вечното послание на будителите в едно изречение:

Единственото същество на Земята, което може да се опълчи срещу всички установени от Бог, природата и обществото норми - това е Човекът.

 

Боян Келчев - 11а клас

 


Моят свят без политика

        По дефиниция политиката представлява регулиране на човешките отношения в пределите на определена територия, включително и чрез юридически санкционирана употреба на сила със съгласието на управляваните.

        Това е доста сложно, научно ориентирано определение за политика. По мое мнение същността на политиката не претърпява особено развитие от древността до наши дни, само средствата и методите и са поосъвременени, както и някой от целите и. Но тя все си остава същата мръсна и неравна борба за власт, сила и пари, много пари. Но всъщност за какво са ни виновни политиците? Че са се намесили в "голямата игра"? Че са хитри, лицемерни и алчни? Че са намерили лесен начин за забогатяване и то "в името на народа", "безкористна цел", без да пристъпват правила и норми? Ами нека и ние станем като тях! Тогава дали пак ще ги обвиняваме и проклинаме за тяхната амбициозност, вулгарност, циничност и себелюбие? Едва ли. Та нима "Крадецът" вика : "Дръжте крадеца"!

        А можем ли да си представим светът без политика? Дали няма  да загине без нея? Или ще стане по-добро, по-хубаво, по-спокойно място за живеене? Никой не може да даде отговор на този въпрос. Или може? Според мен светът без политика ще се превърне в необятна територия, в която царят глад, мизерия, убийства, безчинства - с една дума анархия. Това е така, защото колкото и да ненавиждаме "тази мръсна игра", не можем и без нея. Колкото и да е корумпирана и манипулирана всячески политиката ни е нужна, за да внесе макара и малко ред и законност в държавата.

        Да вземем за пример човечеството. То може да се оприличи на стадо овце. А както добре знаете, всяко стадо има нужда от пастир - човек, който да ги поведе към нещо по-добро, който да ги избави от глутницата кръвожадни вълци, които заобикалят стадото. И рано или късно, този пастир се оказва политик - властимащ човек, който се смята за по-умен, по-находчив и по-способен от всички нас взети заедно - овцете - и решава, че трябва да ни ръководи. А ние му даваме това право доброволно и демократично - чрез избори и така той си измива ръцете, като се оправдава: "Вие ме избрахте, вие ще си понасяте последствията".

        Но помисляте си само - какво е светът без политика? Няма ли глутницата вълци да се нахрани сладко, сладко с нас овчиците и после какво? Какво остава от света - глутницата зверове изяждащи се помежду си? А после? Пустата земя с бродещ и виещ от глад вълк - единак? Не, това никога няма да се случи. И знаете ли защо? Защото съществуват пастирите - политиците. Но както всички добре знаем, пастирите влизат в определени взаимоотношения с глутницата и за да не освирепее прекалено много, отвреме на време я захранват с някоя заблудена овчица. И така и политиката има своите жертви, но те не са от "гилдията на политиците", а от стадото овце - ние обикновените хора. И всеки от нас ще се примирява с това положение докато той сам не стане жертва, но тогава ще е вече късно да се бори с пастирите. Затова, защото и вълците вече ще са на тяхна страна, получили своята месечна лепта, своята жертва. И така до кога? Докато свят светува. Това е тъжната истина за света - със или без политика. Трябва да избираме между анархия или епизодични усложнения на живота, породени от политически грешки. Труден избор, не мислите ли? Но както се казва: "От двете злини, да изберем по-малката!".

Маргарита Иванова Гергинекова

12ж Випуск 2003